Живеех на последният етаж – да, точно под звездите, но не винаги ги виждах. Не защото ги нямаше, а защото аз понякога ги закривах с мрака на собствените си мисли.
Една вечер отворих прозореца, вдишах от спокойствието на нощта и освободих от себе си напрежението на изминалия ден. Като метеоритен дъжд над мен започнаха да се изсипват безмилостно защо-въпроси:
Защо живеех на този етаж?
Зашо бях избрала точно тази сграда, а не някоя друга?
Защо бях в този град?
Защо … защо… защо…?
В един миг всичко наоколо придоби друг смисъл, друга подредба и значение за мен.
Моят дом за мен беше вече само една временна спирка, от която рано или късно щях да потегля нанякъде – накъдето ме отведат обстоятелствата и моето съкровено желание за промяна. Моят дом беше моят временен храм, в който от какавидата се раждаше пеперуда, за да може да лети свободно и още по-високо. А когато лисваха стените около мен, ги нямаше ограниченията. Виждах във всички посоки и имах най-точния компас в ръцете си – своята не-задомена и не-задушена интуиция.
Бях научена и добре възпитана да се обграждам с вещи, но едва сега разбирах, че те бяха тежки като котви и ме задържаха излишно в моя много-стенен дом. А то, моето истинско Аз, искаше да пътува, да изследва света и да се катери по онази въображаема небесна стълба от земята към небето. И дори да се препъва понякога, катерейки се нагоре, ще може да вдишва всичко, което мига е подготвил за него. Да вижда надалеч и да преценява от височината, на която се е издигнало, рисковете. Да планира следващата стъпка. И никога да не съжалява, че е пропуснало своя шанс. И никога да не се вини, че е можело да се справи и по-добре, сравнявайки се с другите, които може и да са по-високо по небесните стълби.. И да вярва, че прави най-доброто, на което само и единствено то е способно.
Цветните есенции на д-р Едуард Бах за мен са онзи вълшебен елексир, който ми дава сили да се катеря и да летя без дълго да ме боли, без да загубвам парчета от себе си по пътя нагоре и без моят Аз да заприличва на дрипава кукла на конци.
Докъдето и да ни е определено да се качим в този живот, може би най-важното е да открием, че височината ни прави свободни, като птиците, като пеперудите.
Включва в действие цялата ни „навигационна система‘ – физическа, психо-емоционална, божествена…
Дава ни перспективата, която толкова често загубваме, заключени зад вратата на своя много-стенен дом.
Дава ни посоката, която не рядко търсим в мъглата на своето човешко съмнение и колебание.
„…ние трябва да съчувстваме и да сме отзивчиви към по-ниско (намиращите се), защото докато считаме себе си като издигнали се много над тяхното ниво, действително за нас това е само един миг, и ни предстои едно дълго пътуване, за да достигнем нивото на нашите по-стари братя, чиято светлина озарява света…“
Д-р Едуард Бах, откъс от Глава Четвърта от книгата „Излекувай себе си“