Отворих очи… До леглото ме чакаха като вярно куче моите домашни червени чехли, за да ме отведат до банята и да се погрижат да ме събудят наред с водата и болезнено откровеното огледало…
След вчерашния мрачен ден, в който трябваше да изпратя на долно-горната земя моята най-добра приятелка, днешния ден ми се струваше непосилен. Спомените за изживените с нея моменти, се стичаха в главата ми като водите на водопад, а сълзите не се поддаваха на командата: „Не плачи – това е кръговрата на живота!“
Като капризно малко дете исках това да не се беше случило, но тропането и протестирането не помагаха с нищо. Исках да продължава да има на кого да напиша, че имам нужда от помощ и той да каже; „Идвай да пием чай! Все нещо ще измислим.“ Щом се оказах свидетел на тази раздяла, явно имаше на какво да ме научи тя и какво да ми покаже.
Но уви… душата ме болеше….не ми оставаше нищо друго освен да се осъзная, наплисквайки лицето си с ледена вода. Мисълта трябваше да я поканя да се прибере в настоящия миг и да заживее с мен, а не с моите спомени за отминалите дни.
Имаше причина да съм тук и да изживявам всичко това. Избор, карма, урок… – както искате го наречете.
След всичко изживяно, осъзнах, че добре съм преровила складираното с годините в паметта си. Възрастта ми даваше силите да поставя етикети на всичко, което открих и да оставя само ценното и важното за мен. Да проветря спомените си и да си направя изводите от дистанцията на времето.
Дадох си сметка, че мечтите ми даваха вътрешна сила… защото тук на Земята мечтите не свършват… това е мястото да ги реализираме, колкото и откачени да се струват те на околните. Важно е ние да се чувстваме комфортно с тях.
Дълбоко в себе си вярвам, че когато мечтите ни свършат, това е и началото на края.
Сякаш угасва искрата, която ни държи в движение… сякаш изчезва онази осъзнатост да има нужда да сме живи.
Цветните есенции – капки на д-р Едуард Бах за мен са онова космическо гориво, което ми дава импулса да действам, да продължавам напред, дори, когато обстоятелствата са ме смазали; дори, когато чувствам, че краката ми са парализирани от шока и не биха могла да се преместят и крачка напред. Те отмиват от мен ненужното, което само замъглява и изкривява истинската ми същност. Изгарят тъгата, отчаянието, раздигат мъглата, за да виждам синевата на небето и да усещам топлината на слънцето….
Но и капките на д-р Бах са мечта, която всеки сам за себе си трябва да открие… която всеки сам трябва да пожелае да реализира и изпита със всичките си сетива.
Защото ние сме главните герои във всичко, което се случва с нас, започвайки само от една щура мечта!