Утро е. Светлината гъделича умореното ни лице, но това не помага на очите да ни послушат и да поемат сигнала за началото на новия ден. Часовникът звъни….
Ненавиждаме този шум, който ни изважда от сладкия сън и ни връща тук, на Земята. Поредният ден с изисквания към нас – да направим това или онова, за себе си или околните, да бъдем това, което обществото е приело за добре да бъде наместено в ежедневието ни.
На стената виси гордо изпънат нашия най-голям съдник – огледалото, за да ни покаже голата истина. Тъжните ни очи; умората, събрана в сенките под тях; измъчената усмивка, с която се само-поздравяваме. Не му обръщайте гръб, забързани за банята, а продължете да се вглеждате в очите си… Виждате ли нещо в тях? Да? Разпознавате себе си като дете? Да, не грешите. Влеждайте се и почувствайте себе си – онзи безкрай, които сега е ограничено затворен в едно тяло.
Понякога толкова много се вживяваме в ролята да бъдем това, което се очаква от нас, че забравяме кои всъщност сме ние; какво наистина искаме ние, а не тези, които обичаме.
Забравяме:
– че сме красиви – по своему- независимо каква оценка ни дават „приятелите“ или сравнението с моделите за красота;
– че носим в себе си нещо уникално, което ни прави различни не само физически;
– че дълбоко в себе си сме по детски весели и игриви, любопитни и безрасъдно смели, независимо на колко години.
В библиотеката в хола е забутан детския ни албум или в компютъра в папка „Снимки“ се мъдрят спомените ни от времето, когато сме били божествено щастливи и за които паметта ни изневерява. Колко учтиво от нейна страна? Може би ни прави услуга, за да преминем по-лесно през изпитанията на живота. Да изпием чашата с горчивото и сладкото в нея до дъно, без колебания и страх. Защото само тогава ще е имало смисъл да сме тук.
Ако събудим красивите си очи и виждаме с тях, а не само гледаме, всеки ден ще успяваме да забелязваме знаците около себе си. Те ще ни помагат да не забравяме кои сме и какво искаме:
– да бъдем
– да правим
– да постигнем.
Ще виждаме слънцето и ще му се усмихваме както то на нас.
Ще чуваме песента на птиците.
Ще усещаме полъха на вятъра, ще вдишваме дълбоко уханието на природата. Усещането, че сме сами дори и заобиколени от много хора бавно ще се размива, за да ни доведе до знанието, че сме част от нещо много по-голямо и велико – от цял един Космос, от една велика Сила. А бидейки една такава уникална частица, то ще посрещаме изпитанията смели и вярващи в себе си, че ще успеем, ще се справим по най-добрия начин, необезпокоени от мнението на околните.
От нас се иска да осъзнаем в кои несъвършенства разпиляваме ежедневно дарената ни сила да живеем. Тя е нашия дневен порцион Вселенска храна, който може да изядем с наслада и благодарност и да сътворим красиви неща или да го изгорим в кладата на своите съмнения, страхове, гняв, отвращение, меланхолия, отчаяние и т.н…. списъкът е дълъг, дори безкраен.
Наше е правото да избираме дали да плуваме в бурното море на негативните си емоции или да се носим спокойни, окъпани в радост и доволство. Да се чувстваме щастливи всеки миг.
Д-р Едуард Бах още в началото на 20-ти век ни дава една такава възможност и ни оставя прост и лесен за използване метод да бъдем себе си, а не бледо отражение на чуждите очаквания.
Може би понякога и простотата е плашеща, но от нас зависи да опитаме, защото всеки независимо от ситуацията, в която е поставен, си мечтае някъде там, дълбоко в себе си, за малко покой, радост и щастие. А именно в това ни помагат цветните есенции – капки на д-р Едуард Бах – да бъдем своето Истинско Аз, а не манекени по витрините на живота – изпразнени от своето истинско съдържание.