По радиото звучеше мелодична песен. Шофирах, но думите, които чух заковаха вниманието ми:
„Be yourself no matter what they say!“*
Подействаха ми като освежаваща напитка, като сутрешно ароматно кафе.
Коя бях аз? Доколко бях това, което съм всъщност, и доколко – това, което другите искаха да виждат в мен?
Този въпрос се завъртя като пумпал в главата ми и размърда заспалите ми мозъчни клетки. Побутваше ги, гъделичкаше мързела им и ги караше да си спомнят нещо очевидно важно, но добре забравено. Започнаха да излизат заспали спомени за хора, които бяха сложили отпечатък върху мен. Върху това, което днес бях аз. Но онзи вътрешен глас не спираше да повтаря: ..но коя, коя си ти..? Очевидно пропусках нещо, защото можех да бъда нещо повече от днешното си аз, но какво ли ме възпираше?
Сякаш върху мен висяха забодени листчета с крещящи цветове и послания – от мама, от баба, от кака, от леля, от приятелките ми, от гаджетата ми, от учителите ми, от шефа ми…
Някои листчета липсваха, но бяха останали белезите. Спомянм си колко трудно ми беше да ги изхвърля като например листчетата:
„Надебеляла си… трябва да свалиш някое и друго кило.“
„Не можа ли и ти да изкараш шестица по математика?“
„Стига с тези фантазии да бъдеш актриса!“
„Обичам друга. Искаш ли да останем само приятели?“
„Очаквах повече от теб.“
„Няма ли и ти да си намериш някоя нормална работа?“
….
„Стига!“ – извика съзнанието ми, очевидно събудило се вече.
През годините най-трудно се оказа да не правя това, което правят всички. Да не следвам течението, а своя път, водена от призванието си. И да не позволявам мнението на околните да ме променя и да заглушава моя вътрешен глас – моята интуиция.
Вярвах, че всеки има своя път, колкото и странен да е той по мнението на околните. Не се срамувах от това, че съм различна, а напротив гордеех се с това.
За това ми възкръсване през годините ми помогнаха цветните есенции на д-р Едуард Бах, които ме освобождаваха нежно и с много любов от крещящите листчета. Помагаха ми да се чувствам щастлива, макар и различна. Да се харесвам такава каквато съм в момента, та било то и с няколко килограма отгоре. Да си хапвам шоколад, защото го обожавам. Да се приемам и окуражавам, дори, когато имам трудности.
Коя съм аз ли? Аз съм онова сладко малко дете, с много мечти и преливащо от енергия. Дете, в пораснало и помъдряло тяло, но не спиращо да се усмихва и да вярва, че няма нищо по-истинско от това да бъдеш себе си.
*Бъди себе си, независимо какво казват (другите).“