Да се гневим е често срещано състояние при мнозина и то откакто свят светува. Гневът се проявява в нас като oмраза, ревност, завист, подозрение – все емоции, които карат кръвта ни да закипи. Като, че ли ни залива топла вълна от разтопена лава, за да попари нашето спокойствие, доверие и любов.
Везната на емоционалното ни равновесие се разклаща и ние започваме да търсим противотежестите, да слагаме етикети „за“ и „против“ на всички детайли от онова, което в своята съвкупност е било причината да се разлюлеем от гнева.
Мразим вместо да обичаме. Мразим себе си… мразим околните…и защо? Може би, защото сме останали неразбрани, защото са ни наранили, защото на очакването ни за добро отношение сме получили лошо такова. Не е ли това само едно малко препятствие, един малък мост, по който трябва да преминем без да се страхуваме, че ще излезем от рамката на общоприетото поведение и разбиране? Понякога би помогнало да се опитаме да разберем реакцията на ответната страна, да се поставим на нейно място, и да издадем оправдателната присъда – прошката, да намерим другата гледна точка. Не казвам, че е лесно, когато омразата ни е сковала и не ни дава дори да се усмихнем. Колкото по-дълго тя живее в нас, толкова по-голяма и силна става. Започва да демонстрира своето присъствие в лицето ни, в поведението ни, в интонацията на гласа ни, в отношението ни към нас и околните.
Изкореняването на омразата е възможно с много любов и прошка. Добре е да изпием противоотровата колкото се може по-бързо. В противен случай нека не се сърдим на света, че сме сами, че ни отбягват околните, че приятелите ни не искат да са с нас, а скоро престават и да бъдат такива.
Понякога ревнуваме вместо да обичаме. Чувството, че нещо или някого ни принадлежи, ни кара да ревнуваме. Не е ли това емоционалната проява на нашето неразбиране, че всеки е свободен по своему както искаме да бъдем свободни и ние самите? Давайки на околните именно тази независимост, забелязваме, че все по-рядко чувството на ревност ни посещава. Дишаме и спим по-спокойно, и живеем като се усмихваме. Любовта се настанява удобно като кралица на трон в нас и от нас зависи дали ще си позволим някога да я детронираме.
Завиждаме вместо да харесваме и обичаме. Не е ли завистта проява на недоверието ни в собствените ни способности и възможности и ние да направим нещо толкова добро и красиво колкото и това, което е обект на нашата завист? Затова колкото по-често тази емоция ни „залива“ толкова по-малко време ще имаме да доразвием собствения си потенциал и да изразим оптималното, на което сме способни. Изборът е изцяло наш и той ни води до ролята на пасивно пребиваващи на тази Земя наблюдатели или активно действащи и творящи хора.
Подозрителни сме вместо да обичаме с цялото си сърце и душа. Не е ли подозрението израз на нашето недоверие в съществуването на чистия помисъл във всичко и всички? Бидейки подозрителни, считаме, че се предпазваме, но не губим ли така възможността да се учим? Така самите ние се ограничаваме в контактите си, във взаимоотношенията с околния свят… А колко по-лесно е да се доверим и ако нашето доверие не бъде оправдано, то да не се корим, а да благодарим на Вселената за урока и учителите и да продължим живота си, изпълнени с любов и доверие към себе си и околните.
Преди повече от 80 години, английският лекар д-р Едуард Бах, извлича противоотровата за гнева в описаните в тази статия проявления, от растението джел (Holly) , което в много страни украсява дома по Коледа. Ирония или по-скоро факт от ботаниката, но този храст има мъжко и женско проявление. Джелът е двудомно растение и отделни индивиди имат само мъжки или само женски цветове.
Не е ли именно Коледа най-приказното време „да превържем“ гнева си и да го излекуваме с много любов и няколко капки от цветния елексир Джел (Holly) ?