От малки ни учат да помагаме, да се притичваме на помощ, да споделяме с другите или поне с тези, които обичаме…Но поне аз не си спомням някой да ме е учил докъде е добре да се намеся в случващото се на другия, така, че да е добре и за него и за мен.

Растях и с годините все повече ми натежаваше натрупаната вина, или по-точно самообвинението, че е можело да помогна и още; че някой, който съм обичала е можело да е още на земята, ако аз бях помогнала – повече…

Цветните есенции – капки на д-р Едуард Бах ми помогнаха нежно да разсея вината, която реално не ми принадлежеше, не бях аз тази, която можеше да се нарече виновна. Отново тези цветни елексири, носещи силата на Всемира в себе си, ми помогнаха да извлека поуките от случилото ми се и да спра да повтарям като първокласник, който срича, едни и същи грешки. Какво очаквах? Все едно и също се случваше, когато се опитвах да се намеся там, където не бе моя работа. Като да помогна на този, който не искаше сам да си помогне; да подам ръка на човек, който аз виждах, че има нужда, но той не искаше помощта ми и затова тя не му помагаше. И като резултат страдах…

Дойде времето да науча урока си и да помагам, когато ме помолят за това; когато отсрещния човек го поиска… защото само тогава той също ще бъде готов да приеме доброто, помощта, подкрепата. И това не ме караше да се чувствам виновна, антисоциална или егоист – напротив – чувствах се по-мъдра, защото се бях самонаучила да уважавам личното пространство на другите, а не да нахлувам в него като неканен гост.

Замисляли ли сте се, че някои хора искат да бъдат болни? Искат да имат проблеми? Но не очаквайте да го признаят пред другите, защото те не биха го признали и пред себе си. И това е техен избор, в който няма право никой да се намесва. Никой независимо дали мисли и желае дори най-доброто на страдащия, защото доброто от неговата гледна точка може да се възприеме като зло от страдащия. Запомнете това, защото иначе боли… много боли…казвам го от личен опит.

А какво е болестта? Не е ли тя сигнал, че нещо трябва да променим? Човешкото тяло е мъдро и невероятно съвършенно. Ако ние искаме да заглушим неговите вопли, на които науката слага латински имена и диагнози, то  (тялото) намира по-силен и болезнен начин да „говори“ с нас. Дали ще го чуем – това отново решаваме ние въоръжени с правото на свободната си воля. И така се гоним с ината на нашето възпитание и вкоренени разбирания до края на земния си път.

В щафетата на своя живот, тичаме ежедневно, за да учим уроците на обмена, уроците да общуваме и да живеем заедно със себеподобни. И да бъдем радостни и щастливи от това, че сме се родили, а не страдащи, самооплакващи се и болни… но и това е въпрос на избор… подобен на този дали да бъдем добри „до поискване“ или добри, защото така е „редно“.