Блог за бахова терапия

Лятото бе полегнало на утринния хладен праг. Беше се завило с меките слънчеви лъчи, а под главата си бе положило хладта на изминалата нощ. Наоколо миришеше на плодове, на урожай, на изнизващо се лято.

Потънали в своето забързано ежедневие, изливайки цялата си сила в злободневни неща, понякога забравяме да се погрижим за най-нежната част от себе си – своята чиста, добра и вечно мъдра душа. Тя е нашата изначалност и безкрайност, нашата вечна клетка мъдрост.

Раждаме се и поемаме глътката въздух. И звуците ни засипват – нашите и на околните – хора, предмети, на всичко от земния свят.

Отпивах от топлото сутрешно кафе и дълбоко вдишвах от наситения му плътен аромат. Изведнъж изгубих съзнанието си… някъде... далече в отминалите дни.

От малки ни учат да помагаме, да се притичваме на помощ, да споделяме с другите или поне с тези, които обичаме...Но поне аз не си спомням някой да ме е учил докъде е добре да се намеся в случващото се на другия, така, че да е добре и за него и за мен.

„Бог е любов.“ (Библията, 1 Йоан 4:8)
Какво е любовта?... Прегръдка? Целувка? ...Или нещо, което е нелепо да се опитаме да ограничим като изборяваме формите, които може да приеме, защото то е в основата на Всичко.

Отворих очи... До леглото ме чакаха като вярно куче моите домашни червени чехли, за да ме отведат до банята и да се погрижат да ме събудят наред с водата и болезнено откровеното огледало...

Живеех на последният етаж – да, точно под звездите, но не винаги ги виждах. Не защото ги нямаше, а защото аз понякога ги закривах с мрака на собствените си мисли.

По радиото звучеше мелодична песен. Шофирах, но думите, които чух заковаха вниманието ми:
„Be yourself no matter what they say!“*

Самотна съм.... Чувство, мисъл или зловеща реалност.